Малко преди града в дясно има отклонение за Трънска Банкя. На входа на самото село има бутилиращ завод, там оставих колата и поех по пътеката, която започва точно зад табелата на завода

В тази моя разходка допуснах няколко много неприятни грешки. В началото пътеката е равна, навлиза в гората и е много приятна. Това ще накара всеки любител на природата да си помисли, че това ще е 30 минутна разходка, която ще го отведе до красивото ждрело.

Часът е 17:30 и си правя разчет, че до час най-много ще съм обратно при колата – първа грешка.  

Второто нещо, което си помислих е, че при такъв кратък преход ще ми е необходима само фото раницата и стативът, а водата оставих да не ми тежи – фундаментална грешка.

След 40 минути ходене в гората най-накрая дойде и началото на еко пътеката, но тази еко пътека няма нищо общо с други такива, тя е по-скоро символ на нещо много екстремно.

Тук ходене няма, ръцете и краката работят в синхрон, за да може да се закрепиш по невероятно стръмните урви, които следват една след друга.

Най-красивата част на пътеката са изградените мостове на отвесната скала, които следват реката и буквално се разхождаш над разпенената вода.

Tрябва да се изкаже голяма благодарност на хората, които са изградили тези мостове и са направили това място достъпно, за да може да му се любуваме.

След три часа ходене на 28 C° се чувствам лееееко изнервен от грешките, които допуснах.

Костенски водопад

Този водопад е един от най-лесно достъпните. С кола се стига до паркинг над вилната зона на село Костенец и от там са нужни 2 минути за да се види водопада.

Аз лично очаквах нещо доста по-грандиозно на фона на топящите се снегове и многото валежи предните дни.

Мястото е известно и с многото си топли минерални извори.

Тук ще си позволя да събера няколко снимки, които за мен имат по-скоро сантиментална, отколкото фотографска или художествена стойност.

Мурджо беше неизменна част от повечето походи, на които съм ходил и съм убеден, че се наслаждаваше на природата и красивите гледки не по-малко от мен.

Винаги беше готов за нови приключения или за игра в парка. А кучешкото училище беше място за забавление и социален контакт както за него така и за мен.

Трудно някой може да обясни на какво се дължи тази вярност и любов, която кучето изпитва към стопанина си, но може би точно това ни кара да се привързваме толкова силно към тях.

В продължение на почти 8 години Мурджо беше неизменна част от семейството ми и определено загубихме най-верния ни приятел.

Първи бяха мъжете. За съжаление времето осуети плановете ми за добри снимки, лоша видимост и обилен снеговалеж бяха факторите, с които се съобразяваха всички.

И кой друг, ако не Боде Милър да направи истинско шоу.

Предпоследната врата се оказа непреодолимо препятствие пред американеца и последва падане по лице.

Това, че опита на вкус българския сняг, не го спря да финишира с гръб под аплодисментите на цялата публика.

В неделния ден, програмата предлагаше два манша слалом.  

Това беше особено интересната част – трудно трасе и много падания.

В следващите дни се отдадох изцяло на карането, но имах ясен план какво искам да снимам. Реших, че ще жертвам един ден каране и в някой от следващите слънчеви дни ще се кача над хижа Безбог.

Взех лифта от х. Гоце Делчев и се качих на х. Безбог. Бях със ските и помолих хижаря да си оставя багажа при него. Благодарение на снегоходките, които ми дадоха имах възможността да се движа без проблем по дълбокия сняг. По груба преценка сметнах, че за 20 минути ще преодолея „Душевадката” и пред мен ще се открие прекрасна гледка. На практика обаче се оказа, че това „кратко” разстояние ми отне час и половина трамбоване със среден пулс 150.

За мен Джангала е най-красивият, но също така и най-труден за покоряване връх. Всеки един от трите пъти, които съм го качвал, се заричам, че няма да направя тази грешка отново.

Имам лятна панорама на Сиврията и Джангала надвиснали над поповото езеро, но не ги бях виждал под 3 метра сняг и лед.

На връщане нямаше как да пропусна и Безбог.

И нека да има и една снимка за профила във Фейсбук.

Следващия уикенд беше времето, в което дамите показаха, че могат да спуснат писта Томба по-бързо от мъжете.

Програмата предвиждаше еднo спускане и супер гигантски слалом, но за съжаление отново времето не позволи да се проведат по план.

Поради вятър със скорост от 130 км/ч спускането беше отменено. В неделния ден, след няколко отлагания, стартът все пак се състоя.

В скоростните дисциплини падането определено е болезнено.

След като така и така се бях качил с цялата раница на пистата нямаше как да пропусна и гледката от Тодорка. Първото нещо, което обективът ми хвана, бяха разбира се Стражите.

От това място съм снимал и преди, но сега се възползвах от дългия обектив и резултата определено ми хареса.

Гледал съм много подобни състезания по телевизията и бях сигурен, че ще си заслужава.

Всички трикове бяха представяни с много сложни имена, които не бих могъл да възпроизведа, но в това няма и особен смисъл, защото изпълнението им говори само по себе си.

 В залата имаше невероятна атмосфера, и всеки скок беше съпроводен с шумната реакция от препълнената зала.

Едно е видно, че за тези момчета гравитацията не е постоянна константа.

Това, което ме затрудни бяха условията за снимане. Много тъмна зала и мотори, които се движат бързо във всевъзможни посоки.

Снимките станаха факт единствено благодарение на доброто шумопотискане на апарата. ISO-то на всички снимки е 3200, а скоростта 1/1000 и бленда 2.8

Опитът ми показва, че това никак не е лесна задача – или е прекалено рано и листата са все още зелени, или вече е паднал първият сняг и „топлата“ есен е приключила.

И така, тази година реших, че вместо към Родопите или Стара планина ще се отправя към югозападната част на Пирин.

Мястото за нощуване съвсем естествено беше Сандански, който с красивата си природа, спокойната си атмосфера и прекрасната си минерална вода е едно от любимите ми места в България. Пътят към Попина лъка се оказа доста живописен. Там, съвсем неочаквано, успях да направя есенните пейзажи, за които отдавна търсех подходящо място.

Водопадът Попина лъка се намира на около 10-20 метра от пътя. По една малка пътечка се слиза до самата вода, откъдето се открива живописна гледака към горното ниво на водопада.

Тук мога смело да кажа, че ще имам повод да се върна пролетта, когато реката е най-пълноводна и това ще разкрие истинската красота на каскадата.

Определено смятам, че бях късметлия с метеорологичните условия и с цветния килим, но това което направи снимките още по-живописни беше мъглата.

Така гората изглежда като декор за филм, пълна с митични същества.

Разходката започна от летището в Долна баня. Видях, че се събират облаци, но имах голямо желание за разходката и решихме да излетим. Оказа се, че в самолета има място буквално за двама души и беше доста неудобно за снимане, но поне имаше възможност да провра обектива през един малък люк.

След 30 минути летене бяхме над Банско ,но видяхме, че няма никакъв шанс за каквито и да е снимки. Над Пирин облаците бяха доста гъсти и нямаше възможност да се снижим под тях, пилота прецени, че е твърде рисковано.

Полетяхме към Рила, където се надявах времето да е по-благосклонно. Рилският манастир обаче се беше скрил под един голям облак и за съжаление не успях да го видя отвисоко.

След това се отправихме към рилските езера. Срам ме е да си призная, но в този ден ги видях за първи път.

След три обиколки над езерата се отправихме към май-високия язовир в България – „Бели Искър”. От самия язовир се открива планината, която все още не беше обхваната от облаци.  

Така пред нас се видя и най-високото място на балканите. Връх Мусала се разпознава лесно с метеорологичната станция кацнала толкова високо.

Последното нещо, което успях да снимам в Рила бяха любимите ми Маркуджици, които са доста красиви от птичи поглед.

На връщане пилотът изключи двигателя, което се оказа доста приятно изживяване, защото го няма бученето и пътуването е по-плавно дори от пътуване с кола.

Така планирахме по обратния път и след 2 часа летене бяхме обиколили 1/3 от България.

Тръгнах от Добринище малко след 05 часа. Отправих се по пътеката за езерото Окото за да набера височина и съответно по-добър изглед към върха. Беше добре, че си носех челника и можах бързо да се ориентирам в сумрака.

В началото нямах ясен план откъде точно ще снимам и колко време ще ми трябва да стигна до там. След около 20 мин. ходене обаче, достигнах до равно място с добра гледка и успях точно навреме да заснема огряния от първите слънчеви лъчи вр. Вихрен.

Пътят на връщане минава и през любимата ми писта, която по това време на годината спи летен сън.

Малко по-късно след като се наспах сметнах, че е денят е подходящ за да посетя още едно красиво място – яз. Пчелина. По пътя София-Кюстендил се отклоних за село Подсърненци, но в самото село нямаше никакви табели и се наложи няколко пъти да питам за посоката.

 Тръгва се по един нелош черен път, който се вие над язовира и води до параклиса „Св. Йоан”. На няколко метра от входа на параклиса и от мястото където застанах да снимам, започва отвесна скала надолу към язовира с височина около 60 метра.

Затова докато се колебаех какво е най-подходящото кадриране, ми се налагаше да хвърлям и по едно око на кучето ми, което дотогава не се беше качвало по-високо от дивана, а камо ли да се беше озовавало над такава огромна пропаст.

Първата сутрин станах около 05 часа и по най-бързия начин се отправих към Ахтопол. Фарът там е уникален с това, че е построен върху скала навътре в морето. 

За заснемането на залеза си бях набелязал едно високо място, откъдето се открива гледка към устието на р. Велека. Интересното там е възможността всеки сезон да се правят уникални кадри, тъй като т. нар. „коса”, която сушата образува на това място се променя непрекъснато.

Докато снимах този кадър, зад мен се появиха няколко коня, които кротко си пасяха и се радваха на прохладния ватър идващ от морето.

На другата сутрин посрещнах изгрева отново на северния плаж в Синеморец. Там, в  близост до брега,  се намират две високи скали, които наистина заслужават името си – „Корабите”. Слизането до плажа се оказа екстремно рано сутринта по тъмно и ми отне доста повече време от плануваното.

Морето едва помръдваше и по този начин се превърна в огромно огледало отразяващо красивия изгрев.

Вечерта отново отидох до кея на Ахтопол. За мой късмет беше излязъл силен вятър и морето беше доста бурно. Експериментирах с дълга експозиция, благодарение на което се получиха нестандартните кадри от това толкова живописно място.

Знаех, че успехът на снимките отново се крие в ранното ставане… в 5 часа часовникът вече звънеше. Посрещнах изгрева на фона на стария кей край Шабла, чиито рушащи се останки навлизат доста навътре в морето. Естакадата, както я наричат местните, е затворена повече от 20 години и бавно морето я превзема.

На връщане минах през Тюленово, където лесно открих любимите места за много катерачи. Беше ми интересно да поснимам хората надвиснали без осигурително въже над разбунтувалото се море и дори малко им завидях. За мой късмет попаднах на група катерачи, които познавам от стената на „Софийския”.

Този кадър едва ли може да пресъздаде тръпката изпитана от катерача по време на 9 метровото му свободно падане в пенливата вода.

Същата вечер смятах да снимам ветрогенераторния парк на н. Калиакра. Виждал съм редица интересни снимки от подобни места, но на практика се оказа доста трудно да откриеш място подходящо за снимане, достатъчно близо до ветрогенераторите и в същото време достатъчно далече, за да се заснеме тази внушителна гледка.

Водопадът се намира непосредствено до Етрополския манастир, но няма пряка видимост от паркинга. Манастирът се заобикаля от дясната страна, минава се покрай един стопански двор и се излиза в горната част на водопада. Пътеката върви успоредно надолу и разкрива чудесни места за снимки.

Бях се подготвил предварително с подходящи дрехи и се изкатерих по самия водопад, откъдето се откриват нетрадиционни гледни точки.

В подобна ситуация човек осъзнава предимството на хубавия статив, който заема всякакви позиции стабилно дори в бързеите на пълноводния водопад.

След като се изкачих доста нагоре и се измокрих почти до кръста, с изненада установих, че по петите ме следва кучето ми в приповдигнато настроение. Той не е от най-водолюбивите породи, но и на двамата ни достави удоволствие да използваме този нестандартен маршрут.